Да живееш значи да обичаш. Какво е да си майка на 127 деца?
Всяко пътуване носи със себе си очаквания. Когато тръгвах към Индия нямах търпение да видя най-големия паметник на любовта в световната история - Тадж Махал, Храма на маймуните или да възседна слон за да се изкачва към крепостта Амбър Форт. В програмата беше записано още, че ще се срещнем с бездомни деца, настанени в приют.
Не помня какво точно бяхме разглеждали в този ден, но бяха много и вълнуващи неща. Беше късен следобед, жаркото слънце се отразяваше в уморените ни очи. Отправихме се към приюта в щата Раджастан, по път минахме през няколко магазина за лакомства. Когато пристигнахме пред една голяма и цветна къща, тя никак не ми приличаше на приют. Голям плакат с очите на една жена ни посрещна там. Когато влязохме, видях жената отблизо. Живите ѝ очи, надарени с благос, те карат да заобичаш това момиче от пръв поглед. Изглеждаше на не повече от 25 години. Още не разбирах къде точно съм попаднал. Разменяйки първи думи, научавам, че това момиче е на 44 години, не сме в приют, а в дома ѝ, в който отглежда 127 деца.
Всичко започва когато Маанан Чатуверди е в седми клас. Нейна съученичка и близка приятелка губи майка си, а след това момичето спира да ходи на училище, тъй като баща ѝ преценил, че това е излишен разход. 13-годишната Маанан не се примирява с тази ситуация и решена да върне съученичката си в клас, започва да събира пари в кутията си за обяд. Събрала известна сума пари, отишла при директора на училището и ги изсипала на бюрото му. Били само монети, недостатъчно за да изпълнят мисията на Маанан. Жеста на 13-годишното момиче трогва училищния директор и той връща момичето, оставало без майка в клас.
Маанан продължава образоването и си наред с това участва и създава различни благородни каузи. Докато един ден не преобръща живота ѝ.
Разбрала, че за да се грижи за децата не е достатъчно само да ги подслони. Започнала да ги осиновява. В този момент съпругът ѝ отсъствал по работа. Маанан не потърсила неговото разрешение, а къща под наем в която да настани децата. Намерила такава, създала организацията си и започнала да събира дарения, докато собствениците на имота не обявили на Маанан, че трябва да си ходи, тъй като тя и децата не са желани в къщата. Лишена от финансов ресурс и друго решение, тя прибира децата в собствения си дом. В това време се прибрал мъжът ѝ. Бил шокиран, но приел да стане баща на непознатите досега деца. Съдбата поднесла поредното изпитание пред Маанан. Този път съседите не били благосклонни да приемат къща пълна с деца Казали на младото семейство, че трябва да се изнесат иначе ще подадат официално оплакване. Така преди осем години купуват къщата, в която се срещаме с Маанан. Струвала много пари. Част от тях Маанан набавя продавайки хубавата си дълга коса.
В търсене на средства Маанан Чатуверди се превръща в световен рекордьор по най-дълго рисуване с ... ръце. Младата дама заменила четките с пръстите си. 78 часа рисувала без да спре, така привлякла вниманието на индийските медии към себе си, а от там се намерили и нови спонсори.
Творческата същност на Маанан съпътства дните ѝ. Вечер след като децата заспят, тя започва да рисува или да пише театрални сценарии, които оживяват в пиеси. Играят заедно с децата, тяхна сцена е улицата. Билетите са дарителски картички, изработени от децата. Децата ходят на училище, учат английски, участват в пиеси. Именно добрите им езикови умения правят общуването ни възможно. Любопитни са от къде сме, изучаваме се. Имат ни доверие и са готови да споделят всичко, което имат с нас. Показват ни къде спят, какви са им играчките. Предлагат ни да играем на шах.
"При мен идват много хора, хора които по някакви причини са загубили всичко в живота си. Те се отдават напълно и започват да помагат с каквото могат – чистене, готвене, грижат се за децата." - разказва ни Маанан.
Споменът за нея ме връща към чистото ѝ лице. Широката усмивка, топлотата, благородството и спокойствието, което излъчва. Раздялата ни беше трудна. Изпрати ме с думи, които никога няма да забравя.
"Да живееш значи да обичаш. Любовта е като един аромат, като един вкус. Нашата цел трябва да е такава - да разпространяваме любовта по целия свят. Това е. Любовта е ароматът на живота. Любовта е живот."
Не помня какво точно бяхме разглеждали в този ден, но бяха много и вълнуващи неща. Беше късен следобед, жаркото слънце се отразяваше в уморените ни очи. Отправихме се към приюта в щата Раджастан, по път минахме през няколко магазина за лакомства. Когато пристигнахме пред една голяма и цветна къща, тя никак не ми приличаше на приют. Голям плакат с очите на една жена ни посрещна там. Когато влязохме, видях жената отблизо. Живите ѝ очи, надарени с благос, те карат да заобичаш това момиче от пръв поглед. Изглеждаше на не повече от 25 години. Още не разбирах къде точно съм попаднал. Разменяйки първи думи, научавам, че това момиче е на 44 години, не сме в приют, а в дома ѝ, в който отглежда 127 деца.
Всичко започва когато Маанан Чатуверди е в седми клас. Нейна съученичка и близка приятелка губи майка си, а след това момичето спира да ходи на училище, тъй като баща ѝ преценил, че това е излишен разход. 13-годишната Маанан не се примирява с тази ситуация и решена да върне съученичката си в клас, започва да събира пари в кутията си за обяд. Събрала известна сума пари, отишла при директора на училището и ги изсипала на бюрото му. Били само монети, недостатъчно за да изпълнят мисията на Маанан. Жеста на 13-годишното момиче трогва училищния директор и той връща момичето, оставало без майка в клас.
Маанан продължава образоването и си наред с това участва и създава различни благородни каузи. Докато един ден не преобръща живота ѝ.
Срещата с децата
Връщала се от Делхи, след като спечелила стипендия за курс по моден дизайн. Докато пътувала с автобуса и се радвала от постигнатото, видяла дете, което се опитва да намери нещо за ядене от една кофа за боклук. Момичето било съвсем голо. Тогава Маанан е на 19. Автобусът се движел, искала да слезе, а не можела. Тогава си помислила "Ако можех да спра автобуса за малко, щях да ѝ помогна". Автобусът продължил по пътят си, Маанан също. Този момент останал в сърцето на младата жена, която била бременна с първото си дете. Маанан започва да ходи по кварталите в търсене на безпомощни деца, на които да помогне.
Разбрала, че за да се грижи за децата не е достатъчно само да ги подслони. Започнала да ги осиновява. В този момент съпругът ѝ отсъствал по работа. Маанан не потърсила неговото разрешение, а къща под наем в която да настани децата. Намерила такава, създала организацията си и започнала да събира дарения, докато собствениците на имота не обявили на Маанан, че трябва да си ходи, тъй като тя и децата не са желани в къщата. Лишена от финансов ресурс и друго решение, тя прибира децата в собствения си дом. В това време се прибрал мъжът ѝ. Бил шокиран, но приел да стане баща на непознатите досега деца. Съдбата поднесла поредното изпитание пред Маанан. Този път съседите не били благосклонни да приемат къща пълна с деца Казали на младото семейство, че трябва да се изнесат иначе ще подадат официално оплакване. Така преди осем години купуват къщата, в която се срещаме с Маанан. Струвала много пари. Част от тях Маанан набавя продавайки хубавата си дълга коса.
В търсене на средства Маанан Чатуверди се превръща в световен рекордьор по най-дълго рисуване с ... ръце. Младата дама заменила четките с пръстите си. 78 часа рисувала без да спре, така привлякла вниманието на индийските медии към себе си, а от там се намерили и нови спонсори.
Творческата същност на Маанан съпътства дните ѝ. Вечер след като децата заспят, тя започва да рисува или да пише театрални сценарии, които оживяват в пиеси. Играят заедно с децата, тяхна сцена е улицата. Билетите са дарителски картички, изработени от децата. Децата ходят на училище, учат английски, участват в пиеси. Именно добрите им езикови умения правят общуването ни възможно. Любопитни са от къде сме, изучаваме се. Имат ни доверие и са готови да споделят всичко, което имат с нас. Показват ни къде спят, какви са им играчките. Предлагат ни да играем на шах.
Обратно у дома
Близо триста деца вече се върнали в семействата си. Маанан издирила родителите им дори с помощта на полицията. Стигнала и до Непал, за да убеди родители да приемат децата си обратно. За това и броят на настанените малчугани в къщата расте и намалява, но никога не пада под сто. Освен подслон за изоставени деца, къщата на Маанан е шанс и за възрастни хора, изгубили своята цел и посока.
"При мен идват много хора, хора които по някакви причини са загубили всичко в живота си. Те се отдават напълно и започват да помагат с каквото могат – чистене, готвене, грижат се за децата." - разказва ни Маанан.
Споменът за нея ме връща към чистото ѝ лице. Широката усмивка, топлотата, благородството и спокойствието, което излъчва. Раздялата ни беше трудна. Изпрати ме с думи, които никога няма да забравя.
"Да живееш значи да обичаш. Любовта е като един аромат, като един вкус. Нашата цел трябва да е такава - да разпространяваме любовта по целия свят. Това е. Любовта е ароматът на живота. Любовта е живот."
Коментари
Публикуване на коментар